Тогава бях ученик в началното училище, не помня точно в кое отделение, но е в периода между 1950 и 1954г. По това време тате беше сменил конете и работехме с волове. Лелите ми се бяха омъжили, чичо беше войник, баба  и брат ми с две години по-малък от мен оставаха домошари и аз бях единственият помощник на родителите си. 
      Бяха ни взели нива около шест декара край селото. Там построиха първите административни и стопански сгради на ТКЗСто. Бяха я заменили с "равностойна" нива до най-отдълечената землищна граница на селото , по близко до с. Смилец Пазарджишко. Нивата беше на някой член-кооператор изаставена от години. Намираше се в ниска заливна тераса до река Калаващица. Реката идваше някъде от Панагюрскиге балкани. През лятото не пресъхваше и често ставаше буйна и излизаше от коритото си . Речните камъни бяха различно оцветени, имаше черни, синкави, зеленикави, ръждиво -кафяви , кремаво жълти , почти прозрачни кварцови гюлета. Малко по-надолу по течението беше "Казана". Водоскок от около метър височина беше оформил между крайбрежните скали кръгло   пространство, в което водата се въртеше и панявеше като във врящ казан. В летнити жеги почти винаги там имаше пастирчета които се къпаха. По време на жътва ставахме рано, така  че на съмнина да бъдем на нивата. Родителите ме вземаха на ръце от леглото и без да ме разсънват съвсем ме слагаха в колата върху снопи от ръжаница да си доспивам. За нивата до Калаващица тръгнахме още преди зазоряване и пристигнахме малко преди обяд . Тате разпрегна колата, добичетата въпреки умората тичешком нагазиха в реката и пиеха на шумни глътки. Разтоварихме багажа, мама взе сърп и паламарка , заедно с тате обиколиха нивата, решиха от къде ще започнат, прекръстиха се , помолиха Господ да помага и зажънаха. Направиха по няколко ръкойки и дойдоха до колата. Опънаха една черга за сенник. С друга черга покриха накосена трева за легло, подбраха багажа и седнахме да обядваме. Жегата беше непоносима. Полъх на ветрец и хладина от никъде не идваше, надойдоха рояк мухи. Тате стана, разходи се на около и като се върна каза, че ще преместим бивака по-нагоре на по-отрито и ачик място. Чак след икиндия се захлади и започваха да жънат. Аз се въртех около воловете. Газех във водата и се опитвах да хвана няке рибе. Между разните камъни един ми хареса много. Беше розов мрамор с червеникаво кафяви жилки. Голям колкото юмрук на едногодищно дете с неправилна овална форма. Приличаше на сърце. Взех го и започнах да го разглеждам. Като исъхнеше оцветяването му избледняваше, потапях го във водата и ми се струваше , че започва да пулсира, че камакът оживява. Освен нас наоколо нямаше други хора, нито жетвари нито пастири.Свечери се, стъмни се, мама и тате не спираха да жънат. Изведнъж нощното небе беше разсечено от два лъча на мощни прожектори. Шареха по небето, кръстосваха се, раздълечаваха се, събираха се , гонеха се пак се кръстосвоха. Беше някаква неразбираема игра. Беше ми интересно и малко плашещо. Не се смятах за страхливец до момента в който единеят прожектор ме освети. След секунди и вторият ме хвана. Затулих се зад шипков храст но той беше прозирен като дантелено перде. Прибегнах към друг храст и там светлината на двата прожектора се стовари върху мене. Единият лъч се вдигна към небето, другият го последва, аз използвах момента и слязох близко до реката. Отдъхнах си. След малко светлината запълзя по земята и пяк ме сгащи, а заедно с мене и двата вола. Ами ако започнат да стрелят? Двата прожектора бяха част от съораженията на учебен авиацианен полигон. В небето не се чуваха самолети, но можеха да дойдат. Много изплашен подкарах воловете към нивата. Светлината се движеше с мен. Седнах на колата . Воловете полегнаха малко в страни. Тате се изкачи, попита - прибрахте ли се, вдигна бъкъла, пи вода и седна да си почине. Дойде и мама, тя наведе бъкъла сипа си вода в един тас,отпи, подаде и аз да пия.Трябваше по-рано да си дойдеш, воловете са се напасли, а тези момчета , Господ здраве да им дава, с прожекторите много ни помогнаха. Дано и угре вечер да ни светят. Чак сег се усетих , че през цялото време съм стискал камъка. Извадих го от джоба , показах го на мама и тя веднага го оприличи на сърце.                                                                  Наскоро гледах и слушах по телевизора Корнелия Нинова, как тяхната партия ,на повече от сто години била най-демократичната, най-диалогичната , наи-последователната, най-предвидимата и как щели да защитават хората от корумпирания Бойко, и как ще раздават справедливост е, и , и...  Тук загасих телевизора, запалих лампата и погледът ми падна върху моето каменно сърце зад стъклото на бюфета под телевизора и се помолих- Господи пази България и народа ни от комунистическа справедливост!

Знам спомени за хубавото село преди 9-ти и за злодеите комунисти.
А преди 9-ти и след него до колективизацията, земята раждаше 100 кг жито от декар.
След тава стигна 400-500, а в Добруджа и 600.
Соц-колективизацията е АЛТЕРНАТИВА на капиталистическото УЕДРЯВАНЕ на земеделието, благодарение на което в САЩ 3% от населението изхранват страната. Което става с РАЗОРЯВАНЕ на дребните собственици и преселване в градовете. В България тоя път на уедрявани беше ОТРЯЗАН заради националните катастрофи, които изядоха необходимиа капитал за индустриализация. И се намира изход, ЗАКОНОДАТЕЛЕН - едно домакинство да няма повече от 200 дк (това бяха 1 до 2-3 на едно село). А средняци с по 50дк и бедняци с по 10 или хич, и такива имаше
Мойта баба имаше 50дк. В лоши години са свършвали парите за газ и сол. Този закон е за да СПРЕ миграцията към градовете, в които НЯМА РАБОТА. А безработните са горивен материал за бунт...

американското и нашето уедряване на земеделието